Андрей Германов (1932 – 1981) продължава да живее като необходим поет и преводач две десетилетия след смъртта си. Доказателство за това са преизданията на творбите му и този представителен том. Социално интонирани или интимно вглъбени, стиховете му изразяват значими състояния на мъдър и емоционален дух. Германов е чужд на трактатно интелектуалистичната поза, предпочита изповедно-психологическото себеизразяване.
Ранните му творби изразяват по-общи народностни изживявания и състояния, докато зрелият поет преминава от съкровената възторженост към болезнено-стоическите визии на индивидуалното. Преломът е свързан с изгубването на илюзиите за общество, ръководено от хуманистична загриженост за човека – оттук повишената функция на трагическото в късната лирика на Германов. Между живота и смъртта е пресъздадено психологическото напрежение на един герой, уморен, но не и победен от битийните бури. Към края на живота си Германов упорито работи върху своите четиристишия. Рубаите на българския поет изразяват морален стоицизъм и печал. Творби на равносметката, те обхващат широк кръг от проблеми и битийни явления. В тях се проявява съзнанието за напразност на усилията и обречеността на човешките пориви, но това не води до разрушаване на етическите критерии. Дори в отчаянията си поетът не достига до алиенацията – налага се впечатлението за мъдро тържество на моралната личност, отстояваща хуманистичните си принципи и пред лицето на смъртта.
НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК
Tой се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.
Тя постилаше на хасъра
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб
Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.
А сърдит ако бе, за поука –
на юмруци не бе скъп –
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.
Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.
Кон го стъпка веднъж на хармана,
цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
– Ще се мре.
Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно –
животът ми беше такъв!
И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.
И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен,
от сърце…
Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде надалек,
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!
1957
Автор(и): Андрей Германов
Преводач:
Превод от:
Редактор:
Оформление: Христо Гочев
Корица: Мека корица
Брой страници: 40
ISBN: 978 954 491 804 0
Оригинално заглавие:
